Опитвам се да възкреся любимото си лято в спомените си от детството. Не си спомням конкректни случки или събития, спомням си особеното чувство, завладяващо тялото ми, усещане за набъбане, живот, топлина, неясна възбуденост от всичко това, сякаш е разръчкан мравуняк и хиляди мравки са се разпъплили гневно насам натам. Особен дъх на зрялост – градини, плодове и тор, на ситна топла пръст на рапрашена глина, в която меко потъват нозете. Хладината на лозите и затъмнените стаи, гугутките, с тяхното „Гу-гу-щук!“, приспиващо в следобедната дрямка, когато нажежения въздух се е разстлал и всичко живо се опитва да се скрие от палещото слънце.

На село – в полето между Дунава и Искъра. Къщите на двете ми баби – майката на баща ми, при която съм отрасла и на майка ми, при която ходех на гости. Та от тази втората, с нейния богат на градини двор са най-вкусните ми спомени. Най-сладката и ароматна зарзала, която растеше .....аха, досами Нужника /тъй по селски се казва на външната тоалетна/ и сигурно затова раждаше от богато, по-богато и чиито плодове просто се топяха в устата. Имаше  и едно голямо старо крушово дърво, което узряваше рано. На тия круши им викаха присъди, те са малки, сочни и крехки. Бързо презряват, първо са жълтозелени, а после почервеняват от едната страна. Та ей тогава, когато са още хрупкави, са най-вкусни. Мекиците, които баба пържеше за закуска – с акациев мед или сладко от грозде. Кълцани печени зелени чушки със сирене, да именно кълцани, една по една в голям дървен сахан, който просто беше Кълцалника и отново на баба питката, еее, много я биваше в месенето. И още много вкусове и аромати, които -  ах, защо ли – днес не са същите: на малини, на узрели домати –  по-тръпчивия  - на червения домат, току що откъснат и на който се усеща леко горчивото ухание на дръжката; по-нежния аромат на големите розови домати и биволските сърца, от които става превъзходна Лютика.
/А лютика има два вида – едната е студена, от кълцани белени домати, печени  чушки, лук и чесън, а другата е с пържени./
От време на време се опитвам да възкреся собственоръчно тези ястия, с променлив успех, но онзи вкус си остава недостижим....

Как хубаво си го написала! И се пренесох там и ти хубаво...хубаво!
Джу

Радвам се, че ти е харесало, Джу!

Да, имаше такива неща, чак и аз си спомних. Няма го този вкус, особено на онези домати... Ракията и днес си я бива, но доматите не са същите.